Сафо е единствената жена-поетеса, чието име заема достойно място сред най-великите представители на древногръцката лирика. Покорени от поетичната сила на Сафо, древните хора я нарекли „десета муза” и царицата на любовната песен... За жалост запазени са само три цели нейни стихотворениия и откъси от други, в които откриваме нейната нежна, красива и страстна душевност, а също така и съзерцателност, наблюдателност и мисловност. Запазена е и една от поемите и „Струва ми се равен на боговете“ преведена от римския поет Катул. Стиховете и преди всичко са наситени с една гореща и ярка, едва сдържана емоционалност, което им вдъхва вечен живот и признание. Когато за пръв път прочетох нейните стихове бях истински въодушевена и очарована...така и до днес. Невероятна е магията на поетичния свят на Сафо и тя самата вярно е предусетила, че нейното творчество ще я надживее като казва - "Вярвям, че някой за мен ще си спомня" ...да, спомняме си и ще си спомнят... Предлагам на вашето внимание откъси от нейни стихове в мой превод от руски език -
http://lesbitomsk.narod.ru/safo.htm





 

         * * *

Податлива е жената, ако вятърът

в главата ума и неустойчив превива,

и далечният дори близък ще и стане,

               Анактория.

За теб, далечната, аз помня...

тихите стъпки, сиянието на лицето ти

мили са ми повече от грохота на колесници

               Лидийски

в блясъка на доспехите.

Знам, че не е дадено желанията напълно

да се сбъдват на земята, но и болката

от бившата любов – сърцето насища

              по-добре от забравата.

       * * *

Критянки

под звуците на химна,

около огъня олтарен

виейки се закръжаха,

нежни нозе стройно,

на меката поляна

цветята полски газят.

         * * *

Казах им - жени, мили мои

до дълбока старост ще ви спомням

за всичко, което правихме съвместно

в младостта ни светла.

Много от прекрасното и святото

свършихме ние. Само в дните, когато

вас ви няма, се терзая

с копнеж в сърцето.

          * * *

Защо с къдриците си се гордееш, ти... глупаче?

           * * *

Към когото с поглед особен

погледна, той и ще рани сърцето ми.

            * * *      

Изгря и месецът вече. И полунощ настана.

И отмина часът уречен...

Сама на ложето си ще заспя!

           * * *

Майко мила! Станът ми

в постеля се превърна

и да тъка нямам сила.

Сърцето ми от страст се къса!

Копнежи ме измъчват

и нега нежна.

          * * *

Аз ли девойка

си имам най-свидна и мила

като пролетен златоцвет –

нежната Клеида!

Няма да я дам и за всичкото злато

на света.

           * * *

Милата ми нежно шепне

“Сафо, Сафо, как от теб

да се откъсна?”

Аз в отговор и казах –

“Радост в сърцето отнеси у дома!

Споменът е с нея! Носих те в душата си.

Ще помниш ли? ... Припомни си всички

часове невъзвратими за утеха –

как на красотата с теб

се наслаждавахме.”

            * * *

С нас ще полегнеш да вечеряме и да пеем

и с ръката си прекрасна

пировата чаша към мене ще протегнеш:

Опиянение сладко в чашата ти лея.