Бяла е надеждата...

като първо кокиче,

чакано стоплящо

в студа на дните ни.

Винаги тиха

ефирна и лека

в мигове на щастие

като птица полита.

Полъх с крилете

на добър вестоносец

идва надеждата

в миг животворен.

Тя е изгревът светъл

като златна жарава

обагрила мъката

от тъга незабравена.

Търсена в залеза

на тихи пристанища

нежно потъва

в мечти и терзания.

Облаче бяло

в синевата на дните,

живи искрици

в очи на момиче.

Бледа луна е

във нощите мрачни,

от болка се ражда

в мисли безгласни.

Нишки изплита

от мъка и радост,

облича душата ни

в дреха от благост.

За ръката ни води

по пътека незрима

и винаги тихо

последна умира...